Женската носия

Типологично и терминологично женското облекло е по-богато от мъжкото. На първо място, предпоставките за това се коренят във фолклора и културната традиция. Косите на жените трябва задължително да бъдат сплетени и прибрани. Прабългарите са имали поверие, в което се твърди, че в косите на жената се крие Дяволът и за това те винаги трябва да са сплетени.Това е характерно предание за всички конни народи, които прекарват по-голяма част от живота си върху коне. Разпусната коса пречи на ездача. Тя се заплита в дърветата и храстите, когато се язди през горите. Спазва се условието моминските плитки винаги да са тек, а омъжените жени правят обикновено два сплита, а ако са повече задължително са чифт.

Женската дреха е задължително богато оцветена и с богата орнаментика. Оцветяването на дрехата има своето културологическо значение. То е продиктувано от фолклора. Считало се е че само самодивите, митични същества, населяващи българските гори, могат да носят чисто бели ризи и да се разхождат с разпуснати коси. Тази културна митологема довежда украсата в облеклото на българката до нивото на изкуство. Освен това трябва да се спомене факта, че мотивите, които се използват в украсата на дрехите имат семиотичен смисъл . По тях се познава принадлежността на жената към един или друг патриархален род. Същото нещо се среща и в Шотландия, където по карето на традиционната пола у мъжете се познава към кой клан принадлежи човека.

Дрехата у българите и по-специално женската дреха има свой код, който казва на хората около нея дали е сгодена или е свободна. Дали е жена или е все още девойка.


Съществено отличие на омъжените жени е било забраждането - косата се закрива напълно или се оставя да се вижда само ограничена част от нея. Най-широко разпространено е било обикновеното забраждане, което се е правило с широк бял или цветен квадратен палт, прегъната по диагонала. Друг характерен начин на забраждане е с помощта на месал. Месалът представлява дълго 2-3 метра платно, украсено с шевици и ресници в двата си края. За да има обем в прическата, в някои краища (Габровско), жените са използвали сребърни диадеми за коса (прочелник или кръжило). В прическите на българките е имало известна помпозност, която е следствие от широката употреба на шапки под забрадките.

Девойките са накичвали главите си с градински или полски цветя, затъквани зад ухо. Често и любима украса у девойките е била фризурата, в която са се затъквали птичи пера, оцветявани в червено или зелено. Младите ергени, които са искали да покажат интерес към една девойка, са се стремили да завоюват китката от косата на момичето.

Основните елементи в облеклото на жената, които са характерни за всички етнографски групи от населението по българските земи, са дългата риза в две различни кройки. Най-широко разпространена е правата кройка (poncho). Тя е винаги дълга до глезените, с широки и отворени в края ръкави и най-често обилно украсена с везмо по полите, пазвите и ръкавите. Другият вид риза, който е сравнително по-ограничен и се среща предимно в Северна България, е бърчанката. При нея предния и задния плат не са симетрични, а са отделени един от друг. Тази риза има стойност на горно облекло през лятото и е извънредно богато украсена с везба, най-вече по пазвите, ръкавите и от към гърба.

В зависимост от горната дреха, която се носи непосредствено над ризата, женските облекла са добре представени в три типа, заемащи почти цялото пространство на нашата страна. Това са: двупрестилчен тип, сукманен и саичен.


Двупрестилченият тип се състои в това, че върху ризата се опасват по една престилка отпред и отзад. Предната част на дрехата, почти във всички краища на страната се нарича престилка, а задната (завешка, завеска, пещемал и тъкменик). Двупрестилното женско облекло е богато с везмо главно по ризите, по белите и почернените късачета.

Сукманеният тип дреха е най-често без ръкави, но се срещат сукмани с дълги ръкави и такива, които стигат на дължина до лактите. В редки случаи има летни сукманиот бялата конопена или памучна тъкан. Най-постоянното наименование на дрехата е сукман или чукман и само в ограничени региони се среща както вълненик, литак и манофил. Във Великотърновска се появява названието фустан.

Типичната кройка на сукмана е еднаква с кройката на ризата. Кроежът на дрехата, както и на всички по-старинни дрехи у нас е съобразен с ширината на плата. Характерната особеност на сукмана е и в това, че върху него е съсредоточена украсата на облеклото. Тя се постига предимно с везане или с пришиване на цветни сукна по полите или по ръкавите.

Характерна особеност на тази носия е наличието на пояс, който в голяма част от случаите е широк към 25 см. Представлява вълнена тъкан, обикновено червена, оранжева или тъмновинена. Поясът се увива няколко пъти стегнато и гладко около тялото.

Основен белег на саичения тип дреха е саята - дълга разтворена отпред дреха, както предниците й обикновено се закопчават при гърдите. Изработвани са от пъстра тъкан, най-често предпочитаната орнаментика по тях е била ивицата. По кройка саята много прилича на сукмана. Разликата се състои в това, че саята не се нахлузва през главата, а е отворена отпред и се облича през раменете. Най-старинният вид от тази дреха, запазен у нас, е клашникът, който се среща и сега в Разложко. Наименованието на дрехата се среща в различните краища на страната, като кафтан, гуня, гриш и др. В някои места на България в саята се наблюдава отражение на античен балкански субстрат, свързан с византийския аристократичен костюм.

Една от най-характерната особеност на българското женско облекло се изразява в използването на голям брой накити. Тяхното количество е по-голямо при празничните облекла, невестинското и главно младежкото облекло. Но има накити, които са постоянни, при всички социални положения и във всекидневието. Това са: тепелъкът - метална плочка върху женската шапчица под забрадката, обеците, гривните и пръстенът на ръцете, пафтите (чепразите) на колана. Има носии, при които отрупаността с такива накити е особено голяма (Габровско).